Въведение от Дейвид Хейман

Всичко започна в една зимна утрин през 1997 г. Асистентката ми Ниша влезе в кабинета ми и ми съобщи, че е чела ръкописа на един още неиздаден роман. Тя много го беше харесала и ми препоръчваше да му хвърля едно око.
– Какво е заглавието?- попитах я.
– "Хари Потър и Философският камък". - отговори тя.
– Хммм - измърморих аз - И за какво се разказва?
– За едно малко момче, което отива да учи в училище за магьосници.
Далеч не подозирах как това момче и неговото училище за магьосници щяха напълно да променят живота ми!
Същата вечер реших да прочета няколко страници преди лягане. Четох, четох, четох и когато накрая оставих книгата и погледнах часовника, беше станало четири часа сутринта. Стилът на писане на Дж. К. Роулинг беше толкова жив, а въображението ѝ толкова богато, че имах чувството, че съм се пренесъл в нейния магически свят при героите, които беше създала. Учил съм в училище, което прилича на "Хогуортс" (но не беше магическо, за съжаление!), където се възхищавах на някои от учителите и мразех други. Познавах Хари, Рон и Хърмаяни, защото имах приятели, които приличаха на тях и също съм бил на подобни места, където се чувстваш като у дома. Влюбих се в книгата и веднага поисках да я адаптирам за големия екран.

На другата сутрин изпратих един екземпляр на приятеля ми от детсвтото Лайнъл Уиграм, който работеше за Уорнър Брос, продуцентска компания, с която имах договор. Няколко седмици по-късно сложихме началото на преговорите за закупуване на правата.
Дори и с подкрепата на Уорнър Брос, си мислех, че ще бъде британски филм със скромен бюджет. Не съм си представял, че този проект ще достигне подобни размери и че две хиляди души ще работят, за да бъде пренесена тази история на голям екран. Както и не подозирах колко успешни ще бъдат книгите, както и филмите след това.

Срещнах се с Джо няколко месеца по-късно, вече след като договорът беше подписан и книгата беше издадена, въпреки че още не се беше превърнала в такъв феномен. Бях притеснен. Много се възхищавах на нейния талант и исках да ми се довери за тази филмова адаптация. Оказа се, че не е било нужно да се притеснявам. Джо беше очарована от идеята. Уверих я, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да остане филмът верен на книгата ѝ. Тя беше прекрасен съдружник, като продуцент не можех и да мечтая за по-добър. Винаги беше ентусиазирана, четеше всички промени в сценария и споделяше мнението си. Проявяваше разбиране когато нуждите на филма изискваха да се отклоним от написаното в книгата. И винаги беше на разположение, за да отговори на въпросите, които изникваха и по този начин не ни позволяваше да тръгнем в грешна посока!

След като се срещнах с Джо, започнах да търся сценарист. Изпратихме копия на първото издание до избрани хора (все още никой не осъзнаваше колко ценни ще се окажат тези копия впоследствие). Всичките отказаха, но запазиха своите екземпляри! За щастие имахме късмет и Стив Клоувс, който беше чел книгата, сам предложи да се заеме. Макар че никога не е писал за деца, той е гениален сценарист, способен да предаде точно гласа на автора, както го беше направил зa филма "Момчета-чудо" адаптиран по романа на Майкъл Шейбон. Стив е голям сценарист и Джо беше поласкана когато разбра, че той ще напише сценария (той написа всички сценарии, с изключене на "Орденът на феникса"). Сега благодаря на Бог, че другите сценаристи отказаха.

След това трябваше да намерим режисьор. През март 2000 г., ангажирахме Крис Кълъмбъс, който беше запален фен на света на Хари Потър и чийто забележителен талант да работи с деца, го поставяше на първо място в списъка. Визията и режисурата на Крис поставиха основите, върху които после градяха всички следващи режисьори. Точно Крис създаде това усещане за семейство, което се усещаше сред екипите и сред актьорите през десетте години, през които снимахме.

Снимането на филмите за Хари Потър беше невероятно преживяване. Обикновено когато се снима филм, актьорите и екипът се събират за трийсет, шейсет или дори сто и десет дни, но после снимките приключват и всеки си тръгва. Благодарение на Хари Потър, ние останахме заедно в продължение на десет години. Срещнах съпругата си по време на третия филм, оженихме се на петия и по време на шестия ни се роди дете. Имаше също и разводи, както и загуби на хора от екипа. Младите актьори, които започнаха на девет, десет или единайсет години, завършиха училище, имаха изпити, някои от тях бяха приети да учат в университети. През това време  продължихме да развиваме уменията си. Някои колеги започнаха на една позиция, но после придобиха повече знания и се сдобиха с повече отговорности. Всички ние се учехме непрекъснато през десетте години, в които работехме заедно. 
Знам, че неизбежният край на това приключение, ще бъде труден за всички. И също знам (както и всички, които работиха върху тези осем филма), че никъде няма да намерим нещо, което да се равнява на това преживяване.
Следващите страници ще ви помогнат да разберете защо мислим така.