Пролог



Освен това имам стол от слонова кост, на който да седя,
почти като стола на баща ми, който е трон от слонова кост; 
Там седя възвисен и изправен, там седя сам.
- Кристина Росети



      Господин Сив хвърли един поглед зад ъгъла и огледа коридора. Той беше осеян с плаващи сребристи светлинни сфери, а краят му не се виждаше в тъмното. Господин Сив знаеше, че сферите представляват призрачни блатни светлинки, замръзени във времето с помощта на времева магия, така че да не изгасват. Той никога не беше чувал за блатни светлинки, а още по-малко за времева магия, но също така и досега никога не беше попадал на място като Залата с Мистериите. Побиха го тръпки.
– Не виждам никого – прошепна той на двете фигури зад него. – Нито входове, нито ключалки. Може би използват нещо като невидими бариери?
– Нее – отвърна сериозен глас – Казаха ни точно къде ще има светлини, нали? Тази част е чиста. Охраната е единственото, за което трябва да се тревожим. Ако не ги виждаш, продължавай напред.
Господин Грей затътри крака.
– Знам какво ни казаха, но сякаш нещо не е наред, Бисъл. Усещам ги тези неща. Майка ми винаги е казвала така.
– Не ме наричай Бисъл, ти мръсен полуидиот – каза сериозният глас, който принадлежеше на особено свирепо изглеждащ таласъм с черна тениска и гуменки. – Аз съм господин Шафран когато работиш с мен. И по дяволите твоето шесто чувство. Ти си голям пъзльо когато се озовеш на непознато място. Колкото по-бързо стигнем, толкова по-бързо ще приключим и ще се върнем в колибата да празнуваме.
Третата фигура, висок възрастен мъж със заострена бяла козя брадичка подмина господин Шафран и продължи с небрежна походка надолу по коридора, оглеждайки вратите.
– Виждаш ли какво прави господин Розов? – каза господин Шафран, следвайки го плътно и оглеждайки наоколо – Вярва на информацията, която има. Няма охрана - няма проблем. Нали така, господин Розов?
Господин Сив тръгна след господин Шафран доста намръщен, гледайки мистериозните врати. Имаше стотици, може би хиляди по дължината на безкрайния коридор. Никоя нямаше табела или какъвто и да било белег. Чуваше се как водачът, господин Розов брои тихо под носа си.
– Защо трябва да съм господин Сив? – каза господин Сив сприхаво – Никой не обича сивото. То дори не може да се счита за цвят.
Таласъмът не му обърна внимание. След няколко минути господин Розов спря. Господин Шафран и господин Сив се заковаха след него, оглеждайки коридора, сбърчили вежди.
– Това не може да е мястото, господин Розов – каза таласъмът – Няма никакви врати в тази част. Сигурен ли си, че преброи правилно?
– Преброих правилно – отвърна господин Розов. Той хвърли един поглед надолу към пода и
побутна с пръста на крака една мраморна плочка. Имаше отчупена част в единия ѝ ъгъл. Господин Розов изсумтя и коленичи на земята. Той опипа с пръст счупения ъгъл. Кимна на себе си, след което пъхна пръст в дупката и дръпна. Сегмент от пода с правоъгълна форма се повдигна под дърпащия пръст на господин Розов. Той го насочи нагоре и сегмента се плъзна като дълго, вертикално чекмедже, което се издигна с шумолене и спря когато се докосна до тавана. Той се разтресе на място. Беше широк и висок колкото врата, но дебел само няколко инча. Господин Сив огледа вратата и видя безкрайния коридор на Залата с Мистериите да се простира зад нея.
– Откъде знаеше, че това е там? – попита господин Шафран, пъзгайки поглед върху господин Розов.
– Тя ми каза – сви рамене господин Розов.
– Казала ти е? А нещо друго да знаеш, за което още не си ни казал?
– Само колкото да стигнем дотук – отвърна господин Розов – Ти си разбивачът на ключалки, господин Сив е тежката ръка, а аз съм картографът. Всички знаем каквото трябва да знаем и нищо повече.
– Да, да, знам – измърмори таласъмът – Тогава ме остави да продължа.
Господин Розов се отмести, за да може господин Шафран да се доближи до мистериозната каменна плоча. Той я проучи внимателно, присвивайки очи и мърморейки. Допря едно от огромните си уши на нея и я почука тук и там. Накрая бръкна в джоба на черната си тениска и извади сложно устройство, направено от десетки месингови халки. Той разви една и надникна през нея към каменната плоча.
– Едва ли си струва усилието - промърмори той. - Това е хомункулска ключалка. Отваря се само когато е налице определена поредица от зависимости. Може например да се отваря само когато червенокоса девойка пее националния химн на Атлантида в три часа в четвъртък. Или когато светлината на залязващото слънце се отразява от напукано огледало върху окото на козел. Или когато господин Сив язди плашило върху лилав тритон. Срещал съм някои доста трудни ключалки с хомункулски зависимости.
– Тази в такъв случай трудна ли е? – с известна надежда попита господин Сив.
Таласъмът се изсмя, показвайки множество малки, заострени зъби. 
– Точно както господин Розов каза, всички знаем каквото е нужно, за да свършим работата.
Той бръкна в друг джоб и извади малка стъкленица, пълна с червена пудра. Таласъмът внимателно махна тапата на стъкленицата и изпразни съдържанието ѝ на земята до каменната плоча. Докато падаше, пудрата се въртеше и завихряше и когато докосна земята, прие неестествено обособена форма. Господин Сив погледна надолу и видя, че прилича на ръка на скелет, сочеща с показалец към плочата.
Господин Шафран извади малък месингов инструмент и промърмори „Акулумос“. Тесен лъч зелена светлина проблесна от върха на инструмента. Таласъмът приклекна и внимателно положи инструмента до ръката от кости, така че светлината да се намира под същия ъгъл, като кокалестия пръст.
Господин Сив ахна и отсъпи с една крачка назад. Осветена от внимателно насочената светлина на инструмента на господин Шафран, грубата каменна повърхност на плочата вече не изглеждаше гладка. Играта на светлосенки разкри издълбаната фигура на хилещ се скелет, заобиколен от танцуващи фигури, приличащи на дяволчета. Дясната ръка на скелета беше изпъната, образувайки нещо като дръжка на врата. Лявата ръка липсваше и господин Розов отново го побиха тръпки, когато осъзна, че това беше формата, която червената пудра образува на земята.
– Това е мрачен танц – каза господин Шафран, изучаващ вдлъбнатините – Танц на смъртта. Разкрит с помощта на змейска кръв на прах и пещеросвет. Да, тази е трудна, Сив.
– А отключена ли е? – попита оживено господин Розов.
– Никога не е била заключвана – отговори таласъмът – Трябваше само да знаеш къде да натиснеш. Имаш честта да я отвориш, господин Розов.
Високият брадат мъж се приближи до плочата, като внимаваше да не прекъсне зелената светлина. Той се присегна и обви с ръка изпънатия юмрук на издълбания скелет. Той се завъртя с глухо скърцащо щракване. Издълбаната форма на вратата се плъзна навътре, разкривайки голямо мрачно пространство и далечен звук от капки вода. Студен въздух преминаваше през отвора и изпълваше коридора, карайки черната тениска на господин Шафран да образува вълнички. Господин Сив потрепера когато потта а челото му стана студена.
– Накъде отиваме? Това място дори не е тук, ако разбираш какво имам предвид.
– Разбира се, че не е – отговори господин Шафран кратко, но очевидно и той беше разтърсен – Това е скритото хранилище. Казаха ни за него, както и за всичко останало. Тук се намира сандъкът. Хайде, нямаме много време.
Господин Розов ги поведе през вратата, навеждайки се, за да може да мине. Беше очевидно, заради миризмата и ехото на техните стъпки, че се намират в дълбока пещера. Господин Розов извади пръчката си и освети с нея, но видя само малко повече от лъскавата, влажна скала под краката им. Мракът поглъщаше светлината и господин Сив имаше чувството, че се намират на толкова скрито място, че никога не е виждало слънчева светлина. Суровият, застоял студ се полепваше по кожата им, охлаждайки ги след топлината на коридора. Господин Сив отново погледна назад и видя само формата на вратата, водеща назад. Светеше като стълб от сребриста светлина, почти като мираж.
– Къ-къде мислите, че сме? – попита той.
– Въздушен джоб в пещера под Атлантическия океан – отговори господин Розов, продължавайки да върви.
– Под... – каза господин Сив слабо и преглътна. – Имам лошо предчуствие за това. Наистина лошо. Искам да се върна, Бисъл.
– Не ме наричай Бисъл – механично каза таласъмът.
– Какво толкова има в този сандък? – изстена господин Сив – Дано да струва много. Не ми хрумва нищо, което да оправдава идването на подобно място.
– Не можеш да си представиш – каза господин Шафрон грубо – Повече отколкото някога си си мечтал. Никога вече няма да ни се налага да работим отново. Повече никакви дребни пари и среднощни ангажименти. Веднъж доберем ли се до сандъка, ще си уредим живота веднъж завинаги.
– Но какво е то? – настоя господин Сив – Какво има в сандъка?“
– Ще трябва да почакаш и ще видиш, нали така?
Господин Сив спря.
– Не знаеш, нали?
Господин Шафран занарежда.
– Няма значение какво е, глупако. Нали ни казаха ни, че е повече, отколкото някога сме си мечтали? Всичко, което трябва да направим е да свием кутията и да дадем двайсет процента от печалбата на вътрешния ни информатор. Едва ли щяха да ни помогнат да влезем с взлом в Министерството на магията ако не смятаха да запазят част от печалбата за себе си, нали? Така или иначе господин Розов знае какво е. Защо не питаш него?
– И аз не знам какво е – каза господин Розов замислено.
Последва дълга тишина. Господин Сив чу ехото на равномерни капене на вода в мрака. Накрая господин Шафран каза:
– Ти също не знаеш?
Господин Розов бавно, почти недоловимо поклати глава, осветен от собствената си пръчка. Таласъмът се намръщи.
– Всеки от нас знае само каквото трябва да знае, нали така?
– Всичко, което трябва да знаем, е къде да отидем – каза господин Розов. – Веднъж стигнем ли, ще знаем какво да правим.
Таласъмът кимна, припомняйки си. 
– Добре тогава. Да вървим, господин Розов. Ти си картографът.
– Ние пристигнахме – отговори господин Розов – Оттук нататък е работа на Сив. – той се обърна и освети с пръчката си пред тях. Ужасно чудовищно лице изникна от мрака, окъпано в слаба сребриста светлина. Коленете на господин Сив омекнаха.
– Това е просто статуя, глупако – изръмжа господин Шафран – това е змейската глава, за която ни казаха. Давай, отвори я. Спечели си твоя дял, господин Сив.
– Мразя това име – каза господин Сив, приближавайки се до статуята на змейска глава. Беше по-висока от него самия, оформена от сталактитите и сталагмитите на пещерата. – Исках да бъда господин Лилав. Харесвам лилаво.
Той се приведе и плъзна ръце между кривите зъби на змейската горна челюст. Господин Сив беше необичайно силен, но за да разтвори челюстта се изискваше невероятна сила. Под изби по лицето и врата му от усилието, но статуята не помръдна. Най-накрая, точно когато господин Сив вече беше сигурен, че мускулите му ще се отделят от костите, се чу звук като от натрошено стъкло и челюстта се раздели. Сталактитите, които държаха челюстта отворена се бяха счупили. Господин Сив повдигна горната част, докато не се отвори достатъчно място, за да могат да минат другите.
– Побързайте! – изкомандва той през зъби.
– Само не изпускай проклетото нещо върху нас – изскимтя господин Шафран докато заедно с господин Розов нахлуваха в зейналата змейска паст.
Отворът зад главата на змея беше нисък и почти идеално кръгъл. Сталактити и сталагмити обграждаха пространството като колони, поддържащи гладък, заоблен таван. Каменният под беше стъпаловиден и водеше надолу към центъра, където в тъмното се виждаше предмет със странна форма.
– Не е сандък – заяви решително господин Розов.
– Нее – съгласи се господин Шафран. – Но е единственото нещо тук, нали? Мислиш ли, че можем да го влачим между нас?
Господин Розов слезе по стъпалата, оставяйки таласъма да се тътри след него. Те хвърлиха по един изучаващ поглед на предмера, след което господин Розов сложи пръчката си между зъбите. Той се наведе, сграбчи предмета и кимна на таласъма да го хване от другата страна. Беше учудващо лек, въпреки че беше обвит с калций и минерали. Несръчно сложиха предмета между тях и заедно го качиха по стълбите. Светлината от пръчката на господин Розов започна да примигва и да подскача, което направи сенките им да изглеждат така, все едно че скачат по колоните.
Най-накрая те издърпаха предмета през отворената челюст на змейската глава. Господин Сив се потеше обилно, коленете му трепереха. Когато видя, че спътниците му са излезли, той пусна горната челюст. Тя се стовари с оглушителен трясък и сред облак прах на земята, която потрепери. Господин Сив се свлече назад на каменистия под на пещерата, прималял от изтощение.
– Е, какво е? – попита господин Шафран, без да обръща внимание на господин Сив, който дишаше тежко. – Не изглежда като нещо, което да струва цяло състояние.
– Никога не сме казвали, че струва състояние – чу се глас, идващ от мрака зад тях. – Само казах, че ще ви стигне за цял живот. Интересно е колко много значения може да има изречение като това, нали?
Господин Шафран се огледа наоколо, търсейки източника на гласа, но господин Розов се обърна бавно, почти сякаш го очакваше. От мрака се появи силует. Беше обвит с черна мантия. Лицето беше закрито от ужасна лъскава маска. Още две фигури, облечени подобно, се появиха след него.
– Познавам този глас – каза господин Розов – Трябваше да се досетя.
– Да – съгласи се гласът – Трябваше, господин Флечър, но не се досети. Годините опит не могат да се мерят с алчността ти. А сега е твърде късно.
– Почакайте – изскимтя господин Шафран, размахвайки ръце – Имахме сделка. Не можете да направите това! Имахме уговорка!
– Да, точно така, таласъмски приятелю. Много сме благодарни за услугата. Ето и твоя дял.
Оранжева светлина проблесна от една от маскираните фигури и удари господин Шафран в лицето. Той се препъна и се хвана за гърлото, издавайки глухи задавящи звуци. Той се свлече назад и продължи да се гърчи. Сив стоеше прав с треперещи крака.
– Това не е правилно. Не трябваше да правиш това с Бисъл. Той само направи това, което ти поиска.
– А ние само изпълняваме обещанието си – отговори учтиво гласът зад маската. Последва още една оранжева светлина и господин Сив се срина тежко.
Трите маскирани фигури обкръжиха господин Розов. Той ги огледа отчаяно.
– Поне ми кажи какво е това – каза той – Кажи ми какво е това нещо, което ни накара да вземем вместо теб и защо искаше ние да го вземем, а не ти.
– За съжаление не е твоя работа да знаеш отговора на последния ти въпрос, господин Флечър – каза гласът, заобикаляйки го – Както се казва: ако ти кажа, ще трябва да те убия. Това би нарушило уговорката ни. Обещахме да се грижим за теб докрая на живота ти и смятаме да изпълним обещанието. Може да не бъде кой знае какъв живот, но просяците нямат право на избор.
Магическата пръчка се насочи към лицето на Розов. Не беше използвал името Флечър от години. Беше се отказал от него когато престана да бъде мошеник. Толкова усърдно се беше опитал да бъде добър и честен. И тогава му бяха възложили тази работа: работа във вътрешността на Министерството на магията, толкова идеална работа, с толкова голямо възнаграждение, че просто не можеше да откаже. Със сигурност всичките му стари приятели от Ордена щяха да се разочароват от него, но повечето от тях бяха мъртви така или иначе. Никой вече не знаеше истинското му име. Или поне така си мислеше. Очевидно тези хора са знаели кой е той през цялото време. Бяха го използвали и сега щяха да се отърват от него. Беше някак типично. Той въздъхна.
Гласът продължи.
– А що се отнася до първия въпрос, предполагам, че можем да отговорим на него. Изглежда справедливо. А и след днес кой би могъл да разкаже? Ти дойде да търсиш сандък със скъпоценности, защото си малък човек с малки цели. Ние не сме малки, господин Флечър. Нашите цели са големи. И благодарение на теб и на твоята група, сега имаме всичко, от което се нуждаем, за да постигнем тези цели. Нашата цел е властта и това, което виждаш тук, е средството, с което ще я получим. Това, което виждаш тук, господин Флечър... е просто краят на твоя свят.
Отчаяние обзе Мъндънгус Флечър и той падна на колене. Когато оранжевата светлина го удари, задушавайки го и покривайки го с тъмнина, той я приветства. Той я прегърна.