Гава 1 - Сянка на легенди


Джеймс Потър се придвижваше бавно по тесните коридори на влака, надничайки колкото можеше по-безгрижно във всяко купе. За онези отвътре вероятно изглеждаше все едно че търси някого, някой приятел или група доверени приятели, с които да прекара времето на пътуването, и това беше нарочно. Последното нещо, което Джеймс искаше бе някой да забележи, че въпреки че се беше перчил на перона пред по-малкия си брат Албус, той беше изнервен.

Стомахът му се завъртя и се размърда, сякаш бе хапнал половинка от някой от бонбоните Блъв-блъв на чичо Рон и чичо Джордж. Той отвори плъзгащата се врата в края на пътническия вагон и внимателно пристъпи през коридора към следващия. Първото купе бе пълно с момичета. Те говореха оживено една с друга като най-добри приятелки, въпреки че вероятно току-що се бяха запознали. Едната от тях погледна нагоре и го видя да зяпа. Той бързо се отдалечи и се престори, че гледа през прозореца зад тях, към перона, който все още беше оживен. Чувствайки, че бузите му се зачервяват леко, той продължи по коридора. Ако само Роуз беше една година по-голяма, щеше да бъде тук с него. Тя беше момиче, но беше и негова братовчедка и бяха израснали заедно. Щеше да е хубаво да има поне едно познато лице с него.

Разбира се Тед и Виктоар също бяха във влака. Седмокурсникът Тед толкова бързо бе придърпан от шумна тълпа завърнали се приятели и съученици, че едва беше успял да помаха и да намигне на Джеймс, преди да изчезне в претъпкано купе, под звуците на думкаща музика, идваща от лъскаво ново радио. Виктоар, която беше пет години по-голяма от Джеймс, го покани да остане в нейното купе по време на пътуването, но Джеймс не се чувстваше толкова непринудено с нея, каолкото с Роуз и не хареса идеята да я слуша как дърдори с останалите четири момичета с нея за ружове с пудра от феи и заклинания за поддържане на косата. Тъй като беше отчасти вийла, Виктоар никога не бе имала проблеми с бързото и лесно сприятеляване с представители и на двата пола. Освен това, нещо подсказваше на Джеймс, че трябва още в началото да заяви присъствието си, въпреки че мисълта за това го караше да се чувства изнервен и самотен.

Не че се притесняваше от самото отиване в „Хогуортс“. Той с нетърпение беше очаквал този ден през по-голямата част от живота си, още откакто бе пораснал достатъчно, за да разбере какво означаваше да бъдеш магьосник, всъщност откакто майка му му беше разказала за училището, в което един ден щеше да учи магия. Със сигурност тръпнеше в очакване на уроците; да се научи да използва чисто новата си магическа пръчка, завита внимателно и прибрана в раницата му. С най-голямо нетърпение очакваше куидича на училищното игрище; да се качи на първата си истинска метла; да се пробва за куидичния отбор, само ако можеше...

Но точно там вълнението му се преплиташе с тревога. Неговият баща беше търсач на „Грифиндор“, най-младият търсач в историята на „Хогуортс“. Най-доброто, на което той, Джеймс можеше да се надява, беше да повтори този рекорд. Всички щяха да очакват това то него, най-големия син на известния герой. Той си спомняше историята, която му бяха разказвали десетки пъти (въпреки че никога не я беше чувал от собствения си баща) как младият Хари Потър беше хванал златния снич с уста, като буквално скочил от метлата си и едва не го глътнал. На това място раззказващите историята винаги се смееха силно със задоволство и ако татко беше там, го потупваха, а той се усмихваше смутено. Когато Джеймс беше на четири, той намери известния снич в кутия от обувки в един скрин в хола. Майка му му каза, че това е подарък за татко от предишния директор на училището. Малките крилца вече не се движеха и златната топчица беше покрита с тънък слой прах и тъмни петна, но Джеймс беше възхитен от него. Това беше първият снич, който виждаше толкова отблизо. Изглеждаше едновременно по-голям и по-малък, отколкото си го бе представял и тежестта му в малката му ръчичка го изненада. Това е известният снич, помисли се Джеймс почтително, онзи от историята, онзи, който баща ми е хванал. Той попита баща си дали може да го задържи в стаята си и да го връща в кутията от обувки когато не си играе с него. Баща му бързо и с радост се съгласи и Джеймс премести кутията от обуки от скрина и я сложи в неговата стая в ниша близо до таблата на леглото, заедно с неговата метла-играчка. Той си представяше, че тъмната ниша до главата му е неговото шкафче за куидични принадлежности. Прекарваше часове представяйки си как се доближава до тревата на куидичното игрище и как се издига, в преследване на легендарния снич; накрая винаги го хващаше след фантастично спускане и с подскок показваше татковия потъмнял снич на въображаемата тълпа от зрители, които крещяха одобрително.

Ами ако Джеймс не успееше да хване снича както баща му беше направил? Какво щеше да прави ако се окажеше, че не е толкова добър в летенето, колкото него? Чичо Рон беше казал, че със сигурност летенето на метла бе в кръвта на фамилията Потър, както беше сигурно, че драконите бълват огън, но какво щеше да стане ако Джеймс опровергаеше това твърдение? Ами ако се окажеше бавен, или тромав, или ако паднеше? Ами ако въобще не го приемеха в отбора? Останалите първокурсници щяха да бъдат малко разочаровани. Въпреки че правилата се бяха променили и вече приемаха и първокурсници, много малко от тях ставаха част от домовите отбори. За Джеймс обаче това би означавало, че още от началото не е успял да оправдае очакванията. Вече щеше да се е провалил в това да бъде толкова велик, колкото великия Хари Потър. А ако не можеше да се мери с баща си дори за нещо толкова елементарно, като куидича, как би могъл да се нядява да се доближи дори до момчето, надвило базилиска, спечелило Тримагическия турнир, събрало Даровете на смъртта, или, а, да – изпратило стария Молди-Волди, най-тъмният и опасен магьосник живял някога, в гроба веднъж завинаги?

Влакът се наклони с протяжен, шумен звук. Отвън гласът на кондуктура обяви затварянето на вратите. Джеймс спря в коридора, сполетян изведнъж от студената увереност, че най-лошото вече се е случило и той се бе провалил унизително още преди да е предприел каквото и да било. Той изпита дълбоко, неочаквано чувство на мъка по дома и премигна, заради напиращите сълзи, оглеждайки набързо следващото купе. Вътре имаше две момчета, които не си говореха, а гледаха и двамата през прозореца как перон девет и три четвърти си плъзва бавно назад. Джеймс отвори вратата и влетя слепешката вътре, надявайки се да зърне семейството си през прозореца, чувствайки силна нужда да срещне погледите им за последно преди да е станало късно. Собственото му отражение в стъклото, огряно от сутрешното слънце, размазваше гледката на тълпата отвън. Имаше толкова много хора; никога не би могъл да ги намери в навалицата. Все пак той огледа отчаяно тълпата. И ето, че те бяха там. Бяха точно където ги беше оставил, малка купчинка от хора, застанали мирно сред движещите се лица като скали насред водното течение. Те не го видяха, не знаеха къде точно е във влака. Чичо Бил и леля Фльор махаха, обърнати към най-задната част на влака, очевидно казвайки довиждане на Виктоар. Татко и мама стояха и се усмихваха и оглеждаха с копнеж прозорците. Албус стоеше до татко, а Лили беше хванала ръката на мама, слисана от огромната пурпурна машна, която бълваше големи кълба пара и свистеше и дрънчеше, докато набираше скорост. Тогава очите на мама намериха Джеймс и лицето ѝ се озари. Тя каза нещо и татко се обърна, огледа се и го видя. Двамата помахаха, усмихвайки се с гордост. Мама изтри една сълза от окото си с ръка, а с другата помаха на Джеймс, все още държейки Лили. Джеймс не се усмихна в отговор, но ги погледа и това го накара да се почувства по-добре. Те се плъзнаха назад, все едно, че стояха върху движеща се пътека и между тях се мернаха още лица, още махащи ръце и движещи се тела. Джеймс продължи да гледа докато не изчезнаха всички зад стената в края на перона, след което въздъхна, остави раницата си на земята и се друсна на едно от местата.

Джеймс прекара няколко минути в тишина, гледайки Лондон през прозореца. Градът се разводни в пренаселени предградия и индустриални зони, всичките изглеждащи заети и целеустремени под утринната слънчева светлина. Той се запита, както понякога правеше, какъв ли бе животът на не-магическите хора и за първи път им завидя за техните не-магически и по-малко плашещи (или поне така си мислеше) училища и офиси. Накрая той насочи вниманието си към другите две момчета, с които делеше купето. Едното беше седнало от същата страна като него, но по-близо до вратата. Беше едро с четвъртито лице и къса черна коса. То разлистваше жадно илюстрована книжка със заглавие „Елементарна магия: какво трябва да знаят начинаещите вещици и магьосници“. Джеймс беше виждал копия от тези да се продават в павилион на перона. На корицата красив юноша магьосник в училищна мантия премигваше докато призоваваше серия предмети от голям куфар. То тъкмо бе материализирало цяло дърво с чийзбургери вместо плодове, когато момчето сгъна корицата отзад и се зачете в една от статиите. Джеймс се обърна към момчето срещу него, което го гледаше открито и се усмигваше.
– Имам котка. – каза то неочаквано. Джеймс премигна веднъж и тогава забеляза клетката на съседното място. Имаше вратичка с панти и вътре се виждаше малко черно-бяло коте, което лежеше и си ближеше предната лапичка. – Нали не си алергичен към котки? – попита момчето Джеймс сериозно.
– О, не. – отговори Джеймс – Не мисля. Вкъщи имаме куче, но леля Хърмаяни има голям стар котарак, който прилича на килим. Никога не съм имал проблеми с него.
– Това е добре. – каза момчето сериозно. Имаше американски акцент, който Джеймс намери за смешен. – Мама и татко са алергични към котки, затова никога не съм имал, но ги харесвам. Когато видях, че мога да донеса котка, знаех, че точно това искам. Това е Тъмбс. Има допълнително пръстче на всяка лапа, виждаш ли? Няма магически способности, но това го прави интересен. Ти какво животно си носиш?
– Взех бухала. В семейството ни е от няколко години. Голям стар бухал, прелетял хиляди километри. Исках жаба, но татко ми каза, че за едно момче е по-добре да си вземе за училище сова. Казва, че няма по-полезно животно за първокурсник, но си мисля, че искаше да имам сова, защото той е имал.
Момчето се изкиска доволно.
– Значи баща ти също е магьосник? Моят не е. Нито мама. Аз съм първият в семейството. Миналата година научихме за магьосническия свят. Беше ми трудно да повярвам! Винаги съм си мислел, че магията е онова, което организират за рождените дни на малките деца. Мъже с цилиндри, които вадят сребърни долари от ушите ти. Такива неща. Еха! Значи през целия си живот си знаел, че си магьосник?
– Общо взето. Трудно е да го пропуснеш когато първите ти спомени са за това как баба ти и дядо ти идват на гости за Коледа през камината – отговори Джеймс и очите на момчето се ококориха. – Естествено никога не ми се е струвало странно това, нали разбираш. Просто нещата си бяха такива.
Момчето подсвирна одобрително. 
– Това е лудо! Късметлия си! Между другото името ми е Зейн Уолкър. Аз съм от САЩ. Ако не си се досетил. Татко ми работи в Англия тази година. Той работи в киното, което не е толкова вълнуващо, колкото звучи. Вероятно ще се преместя в американското училище за магия догодина, но през тази ще бъда в „Хогуортс“, което ме устройва, въпреки че ако още веднъж се опитат да ми дадат бъбреци или риба за закуска, мисля, че ще превъртя. Радвам се да се запознаем.
Момчето довърши набързо изречението и прекоси купето, за да стисне ръката му с толкова припрян и автоматичен жест, че Джеймс едва не се разсмя. Той се здрависа със Зейн, щастлив и облекчен, че толкова бързо се е запознал с някого.
- Аз също се радвам да се запознаем, Зейн. Аз съм Потър. Джеймс Потър.
Зейн се отдръпна и зяпна Джеймс, накланяйки глава любопитно. 
– Потър. Джеймс Потър? – повтори той. Джеймс почувства малка позната доза гордост и задоволство. Беше свикнал да го разпознават, въпреки че понякога се преструваше, че не винаги му харесва. Изражението на Зейн беше насмешливо, наполовина смръщено, наполовина ухилено. – Къде е Кю, нула нула седем?
Джеймс заекна.
– Моля?
– Какво? О, извинявай. – каза Зейн и изражението му стана объркано. – Помислих си, че се правиш на „Джеймс Бонд“. Трудно е да се каже с този твой акцент.
– Джеймс кой? – каза Джеймс, чувствайки, че разговорът му се изплъзва. – И какъв акцент? Ти си този, който говори с акцент!
– Фамилията ти е Потър? – обади се третото момче в купето. То сниши малко книжката си.
– Да. Джеймс Потър.
– Потър! – каза Зейн в жалък опит да имитира английски акцент. – Джеймс Потър! – Той вдигна ръка към лицето си със сочещи напред показалци, все едно че държеше пистолет.
– Роднина ли си на това момче Хари Потър? – попита едрото момче, игнорирайки Зейн. – Тъкмо четях за него в тази статия „Кратка история на магьосническия свят“. Изглежда е бил доста важен.
– Вече не е момче. – засмя се Джеймс. – Той ми е баща. Това е било отдавна. Сега не би го помислил за важен ако го видиш как яде пълнозърнести бисквити за закуска сутрин. – Това на практика не беше истина, но винаги караше хората да се отпуснат, мислейки си, че са надзърнали за миг в някой от баналните сцени от живота на великия Хари Потър. Едрото момче повдигна едната си вежда и се намръщи леко. 
– Еха! Страхотно. Тук пише, че е победил най-опасния и зъл магьосник, живял някога. Някакъв на име... хмм... – Той затърси по страницата. – Беше тук някъде. Волда-нещо-си.
– Да, това е вярно. – каза Джеймс. – Но наистина, сега е просто моят баща. Това е било преди много време.
Но другото момче насочи вниманието си към Зейн.
– Значи ти също си мъгълокръвен? – попита то. Зейн го погледна стъписано. 
– Какво? Какъв съм?
– Родителите ти не са магьосници. Както и моите. – каза по-едрото момче със сериозен глас. – Опитвам се да науча термините. Баща ми казва, че е важно отначало да науча основните неща. Той е мъгъл, но вече прочете „История на магията“ от корица до корица. После ме изпитваше. Задайте ми въпрос. Какъвто и да е.
Той местеше поглед ту към Зейн, ту към Джеймс. Джеймс погледна многозначително Зейн, който смръщено тръсна глава.
– Хмм. Колко е седем по четиресет и три?
По-едрото момче извъртя очи и се свлече на мястото си. 
– Имах предвид за „Хогуортс“ или за магьосническия свят.
– Имам нова пръчка. – каза Зейн, като остави по-едрото момче и му обърна гръб, за да порови в чантата си. – Направена е от бреза и има косъм от опашка на еднорог, или нещо от този род. Още не мога да я овладея. Не че не съм се опитвал, в интерес на истината. Той се обърна, размахващ пръчката, която беше увита в жълт плат.
– Аз съм Ралф, между другото. – каза по-едрото момче, оставяйки книжката си настрана. – Ралф Дийдъл. Вчера тъкмо се сдобих с пръчка. Направена е от върба и съдържа косъм от мустаците на хималайско йети.
Джеймс го зяпна.
– От какво?
– От мустаците на хималайско йети. Много са редки, според човека, от когото я купихме. Струваше на баща ми двайсет галеона. Което май е добра цена. – Той на свой ред се вгледа в лицата на Зейн и на Джеймс. – Ъъъ, защо?
Джеймс повдигна вежда.
– Просто никога не съм чувал за хималайско йети.
Ралф се изправи и се наклони напред със сериозно изражение. 
– Разбира се, че знаете за тях. Някои хора ги наричат Ужасните снежни човеци. Винаги съм смятал, че това са измислици, нали разбирате. Но на рождения ми ден с баща ми научихме, че съм магьосник, а винаги съм си мислел, че и магьосниците не са истински! Е, сега разбирам за всякакви странни неща, за които съм смятал, че са измислица, а те всъщност се оказват истина.
Той отново взе книжката си в едната ръка, а другата прокара по страниците.
– Само съм любопитен – внимателно каза Джеймс – откъде си купи твоята пръчка?
Ралф се изкиска.
– О, смятахме, че ще бъде трудно. Искам да кажа, там където живеем, в Съри не се срещат майстори на магически пръчки на всеки ъгъл. Затова дойдохме в Лондон по-рано и следвахме инструкциите, за да стигнем до онова място, „Диагон-Али“. Нямахме никакви проблеми. Имаше един човек точно на ъгъла на улицата с малка сергия.
Зейн гледаше Ралф с интерес.
– Малка сергия? – промърмори Джеймс.
– Да! Разбира се не беше изложил там пръчките, пред очите на всички. Продаваше карти. Татко купи една и попита къде се намира най-добрият майстор на магически пръчки в града. Баща ми се занимава с разработването на софтуер за сигурност. За компютри. Споменах ли това? Както и да е, той попита за най-добрият, най-вещият в занаята майстор на пръчки. Оказа се, че самият продавач е експерт в изработването на пръчки. Прави съвсем малък брой пръчки годишно, но ги пази за специални хора, които наистина знаят какво търсят. И така татко ми купи най-добрата, която продавачът имаше.
Джеймс се опитваше да запази изражението си сериозно.
– Най-добрата, която е имало. – повтори той.
– Да. – потвърди Ралф. – той прерови собствената си раница и извади от нея нещо с размерите на точилка, увито в кафява хартия.
– Със сърцевината от йети. – отбеляза Джеймс.
Ралф го стрелна с поглед и прекъсна за момент разопаковането на пакета, който беше извадил от раницата си. – Знаеш ли, започва да звучи малко глупаво когато ти го казваш. – помръкна той. – По дяволите.
Той разви кафявата хартия. Пръчката беше дълга около осемнайсет инча и дебела колкото дръжка на метла. Върхът беше заострен и боядисан в лимоненожълто. Всички впериха очи в нея. След малко Ралф погледна отчаяно Джеймс.
– Не може да прави никакви магии, нали?
Джеймс поклати глава. 
– Е, може да ти послужи да убиеш на вампир, мисля.
– Така ли? – Ралф се разведри малко.
Зейн се изправи и посочи вратата на купето. 
– Ей, храна! Хей, Джеймс, имаш ли от онези шантави магьоснически пари? Умирам от глад.
Старата вещица, която буташе количката за храна надникна през отворената врата на тяхното купе.
– Харесахте ли си нещо, милички?
Зейн подскочи и се загледа нетърпеливо в стоките с критичен поглед. Той погледна назад към Джеймс с очакване. 
– Хайде, Потър, сега е моментът да приветстваш нас, мъгълокръвните, с добре дошли като проявиш малко магьосническа щедрост. Всичко, което имам е американска десетдоларова банкнота. – той се обърна към вещицата – Не приемате американски долари, нали?
Тя премига и го изгледа слисано.
– Американски... моля?
– Да му се не види. Така си и мислех. – каза Зейн и размаха празна длан към Джеймс.
Джеймс бръкна в джоба на джинсите си, впечатлен и развеселен в същото време от дързостта на момчето. 
– Магьосническите пари не са за игра, нали знаеш. – каза той укорително, но в гласа му се усещаше усмивка.
Ралф отново погледна над книжката си, премигвайки. 
– Стори ли ми се, или той каза „Да му се не види“?
– Ооо! Вижте това! – извика Зейн щастливо. – Котелни сладкиши! И лакрицови пръчки. Вие, магьосниците наистина разбирате от метафори. Искам да кажа ние, магьосниците. Ха!
Джеймс плати на вещицата и Зейн потъна в седалката си, отваряйки една кутия с лакрицови пръчки. Виждаха се подбрани пръчици в различни цветове, които бяха грижливо подредени. Зейн извади една червена, размаха я и я насочи към Ралф. Чу се изпукване и по тениската на Ралф се посипа дъжд от малки лилави цветенца. Ралф се загледа надолу към тях.
– Това беше по-добре, от онова, което съм успявал да направя със собствената ми пръчка. – каза Зейн, отхапвайки доволно края на пръчицата.
Джеймс с удоволствие и изненада установи, че вече не беше нервен, или поне не чак толкова. Той отвори кутийка с шоколадова жаба, хвана жабата във въздуха докато излизаше и ѝ отхапа главата. Погледна надолу към дъното на кутийката и видя лицето на баща си да наднича към него. „Хари Потър, момчето, което оживя“, премигна надписът в долната част на картичката. Той извади картичката от кутията и я подаде на Ралф.
– Вземи. Малък подарък за новия ми мъгълокръвен приятел. – каза той докато Ралф я взимаше. Ралф като че ли не забеляза картичката. Той дъвчеше една от пръчиците, бълващи лилави цветенца. 
– Не съм съвсем сигурен. – каза той оглеждайки я. – но мисля, че тези са направени от стрити на прах целувки.

* * * 

След първоначалния прилив на въодушевление и тревога, а после и вихрушката от емоции, породена от новите запознанства, останалата част от пътуването мина особено безинтересно. Джеймс се оказваше в ролята ту на гид за магьосническия свят за двамата си нови приятели, ту се налагаше те да му обясняват различни аспекти от мъгълския живот. Стори му се невероятно това, че явно бяха прекарали голяма част от съществуването си, гледайки в телевизора. Когато не гледаха, изглежда играеха игри на него, преструвайки се че карат състезателни коли, или участват в приключения, или в различни спортове. Джеймс разбира се беше чувал за телевизията и за видео игрите, но тъй като повечето му приятели бяха магьосници, си мислеше, че мъгълските деца се занимават с подобни дейности само когато нямаха абсолютно нищо по-добро за правене. Когато попита Ралф защо прекарва толкова много време във виртуални спортове, вместо да ги играе наистина, Ралф само извъртя очи, издаде звук на отчаяние и се обърна към Зейн с безнадеждност в погледа. Зейн потупа Джеймс по гърба и каза: „Джеймс, приятелю, това е мъгълско нещо. Няма да разбереш.“

Джеймс на свой ред обясни колкото може по-добре за „Хогуортс“ и за магьосническия свят. Той им каза за неотбележимата природа на замъка, което означаваше, че не може да бъде отбелязан на карта от някого, който не знае предварително местонахождението му. Описа им училищните домове и обясни точковата система, за която мама и татко му бяха разказвали. Постара се да обясни и куидича, който изглежда ги остави объркани и учудващо неентусиазирани. Зейн имаше нелепото убеждение, че само вещиците летяха на метли, очевидно придобито от филм, озаглавен „Магьосникът от Оз“. Джеймс се опита много търпеливо да обясни, че и вещиците, и магьосниците летяха на метли и че това въобще не беше нещо „момичешко“. Зейн, очевидно предусещайки смайването, което ще предизвика, настоя, че всички вещици би трябвало да имат зелена кожа и брадавици на носовете и разговорът бързо замря.

Тъкмо когато небето започваше да се променя към светлолилаво, дърветата отвън започнаха да приличат на силуети, високо по-голямо момче с грижливо подстригана руса коса, почука рязко на вратата на тяхното купе. 
– Наближаваме гара Хогсмийд. – каза то като се наведе през вратата с целенасочено движение. – Добре ще направите ако си облечете училищните мантии.
Зейн се намръщи на момчето и повдигна една вежда.
– Ще ги облечем, нали така? – попита той. – Почти седем часът е. Напълно ли си сигурен? – Той произнесе думата „напълно“ със смешния си английски акцент. Челото на по-голямото момче почти незабелязано помръкна.
– Името ми е Стивън Метзкер. Петокурсник. А ти си?
Зейн скочи от мястото си и подаде ръка в пародийна версия на жеста, който беше показал на Джеймс в началото на пътуването.
– Уолкър. Зейн Уолкър. Приятно ми е да се запознаем, господин Префект.
Стивън погледна надолу към протегнатата ръка и реши, което очевидно му струваше голямо усилие, да я стисне. Той обяви силно както преди малко:
– Ще има вечеря в Голямата зала скоро след като пристигнете на училищна територия. Училищните униформи са задължителни. По акцента ви предположих, гсподин Уолкър – каза той, отдръпвайки ръката си и хвърли строг поглед към Зейн. – че идеята за вечерно облекло е напълно нова за вас. Без съмнение ще наваксате бързо. 
Той улови погледа на Джеймс и му смигна, след това изчезна надолу по коридора.
– Без съмнение си прав. – каза весело Зейн.
Джеймс помогна на Ралф и на Зейн да се справят с мантиите. Ралф беше облякъл неговата наобратно и на Джеймс му приличаше на най-младия свещеник, когото някога беше виждал. Зейн, на когото този стил му харесваше, обърна своята нарочно, заявявайки, че мантиите би трябвало да се носят точно така. Чак след като Джеймс настоя, че това ще се приеме за проява на неуважение към училището и към учителите, Зейн примирено я сложи правилно.

На Джеймс много пъти му бяха разказвали подробно какво ще се случи когато пристигнат. Знаеше всичко за гара Хогсмийд, дори беше ходил няколко пъти когато беше съвсем малък, въпреки че не си спомняше. Знаеше за лодките, с които щяха да преплават езерото и беше виждал десетки картини на замъка. Въпреки това той откри, че нищо от това не го беше подготвило за величието и тържествеността на постройката. Докато малките лодчици се плъзгаха по езерото, рисувайки V-образни фигури по огледалната вода, Джеймс гледаше с нещо като учудване, което може би беше по-силно от това на другите с него, които не бяха имали чувството, че са знаели какво да очакват. Огромният замък ги удивляваше, както се увиваше и лежеше върху големия скалист хълм. Кули и укрепления се извисяваха нагоре, като всеки детайл от архитехтурата беше осветен в синьо от едната страна, заради настъпващата нощ, и в златисторозово от другата, заради залязващото слънце. Точици, примигващи като огънчета, които представляваха прозорците, светеха в топложълто на фона на по-тъмната страна и напомяха на галактика. Масивността и тежестта на гледката сякаш притиснаха Джеймс и той почувства приятно страхопочитание, преминаващо направо през него, надолу, надолу, в собственото му отражение, дълбоко в огледалото на езерото.

Имаше и една подробност, обаче, която не беше очаквал. На половината път в езерото, тъкмо когато разговорите между новите ученици се бяха възобновили и те бяха започнали да бучат оживено и да се викат едни други над водата, Джеймс забеляза друга лодка в езерото. За разлика от онези, с които плаваха той и неговите съученици, не беше осветена от фенер. Нито плаваше към замъка. Лодката, по-голяма от неговата, но въпреки това достатъчно малка, че почти да се изгуби в сенките по бреговете на езерото, бе насочена далеч от светлините на „Хогуортс“. Вътре имаше един човек, висок и слаб, почти паякоподобен. Джеймс си помисли, че прилича на жена. Тъкмо когато щеше да се обърне и да забрави за тази определено незабележителна гледка, фигурата внезапно погледна към него, като че ли беше усетила любопитството му. В намаляващата светлина, той бе почти сигурен, че погледите им се срещнаха и го заля съвсем неочаквана студенина. Наистина беше жена. Кожата ѝ беше черна, лицето ѝ кокалесто и сурово с високи скули и остра брадичка. Около главата ѝ внимателно беше увит шал, който скриваше по-голямата част от косата ѝ. Докато го гледаше, изражението ѝ не беше уплашено или ядосано. Всъщност изглеждаше все едно, че няма никакво изражение на лицето. А след това тя се изпари. Джеймс премигна изненадано, но миг по-късно разбра, че не е изчезнала наистина, а само се е скрила зад стената от папури и тръстика, докато техните лодки се отдалечаваха една от друга. Той тръсна глава, усмихна се на себе си, за това, че се държи като типичен неспокоен първокурсник и отново насочи погледа си напред.

Шумната групичка първокурсници се изсипа на брега с одобрително бърборене. Джеймс откри, че почти несъзнателно е изостанал от групата, докато изкачваха стълбите към добре осветения коридор. Там стоеше намръщеният господин Филч, който Джеймс разпозна по косата, с котката, госпожа Норис, която висеше от извивката на ръката му и се люлееше. Виждаше се омагьосаното стълбище, което дори сега скърцаше и местеше своите стъпала пред смаяните и разтревожени погледи на новите ученици. И най-накрая тук бяха и вратите към Голямата зала, чиито панели блестяха леко под светлината на полилеите. Докато учениците се струпваха там, разговорите постепенно затихнаха и настана тишина. Зейн, застанал рамо до рамо с Ралф, който беше почти цяла глава по-висок, се обърна и погледна през рамо Джеймс, повдигайки вежди и хилейки се. Портите изскърцаха и се плъзнаха навътре, светлина и звук се изляха навън, разкривайки Голямата зала в цялото ѝ великолепие. Четирите дълги маси на домовете бяха претъпкани с ученици, хиляди лица, които се кикотеха, смееха, бъбреха и се шегуваха. Джеймс се огледа за Тед, но не можа да го открие в навалицата.

Високият, леко непохватен учител, който ги беше пуснал през вратите се обърна с лице към тях с обезоръжаваща усмивка. 
– Добре дошли в „Хогуортс“, първокурсници! – надвика той шума в залата. – Аз съм професор Лонгботъм. Сега ще бъдете разпределени по домовете си, а след това ще можете да седнете на вашите маси и вечерята ще ви бъде сервирана. Моля последвайте ме.
Мантията му прошумоли когато той се обърна и закрачи бързо надолу към центъра на Голямата зала. Притеснените първокурсници го последваха, първоначално тътрейки се, после подтичвайки след него. Джеймс видя главите на Ралф и Зейн да се килват назад и брадичките им да се насочват все по-нависоко. Той почти беше забравил за омагьосания таван. Той също погледна нагоре, но само за момент, защото не искаше да изглежда твърде впечатлен. Колкото по-нагоре гледаше, толкова по-прозрачни ставаха гредите и арките и разкриваха зашеметяващо копие на небето отвън. Студени и крехки на вид звезди проблясваха като сребрист прах върху кадифена кутия за бижута, а отдясно, точно над масата на „Грифиндор“ се виждаше полумесецът като огромно лице, изглеждащо едновременно ядосано и весело.
– Той да не би да каза, че името му е Лонгботъм? – попита Зейн с ъгълчето на устата си.
– Да. Невил Лонгботъм .
– Еха! - пое си въздух Зейн - вие британците наистина трябва да научите някой работи по отношение на изтънчеността. Дори не знам откъде да започна с име като това. 

Ралф му каза да замълчи когато тълпата започна да притихва при вида на първокурсниците, които се подреждаха в редица отпред. Джеймс плъзна поглед по масата на подиума, опитвайки се да си припомни всичко, което знаеше за познатите му учители. Там седеше професор Слъгхорн, дебел и смешен, точно както родителите му го бяха описвали. Джеймс си спомни, че Слъгхорн бе дошъл като временен учител по времето на родителите му, неохотно, но очевидно след това така и не беше напуснал. До него бе призрачният професор Бинс, след това професор Трелони, мигаща като сова зад нейните огромни стъкла. По-надолу до масата, лесно разпознаваем заради височината (Джеймс видя, че седи върху купчина от три много дебели книги) беше професор Флитуик. Имаше и няколко непознати за Джеймс лица, пръснати тук и там: учители, дошли след времето на неговите родители и поради тази причина сравнително непознати. Нямаше и следа от Хагрид, но Джеймс беше научил, че отново е отишъл при великаните, заедно с Гроп и щеше да се върне най-рано на следващия ден. Най-накрая в средата на масата точно в този момент се изправяше професор Минерва Макгонагол, директорката.
– Добре дошли на завърналите се и на новите ученици – каза тя с остър, но и леко треперещ от вълнение глас – на първото празненство за тази нова учебна година в училище за магия и вълшебство „Хогуортс“.
Чуха се радостни аплодисменти, идващи от учениците зад Джеймс. Той хвърли поглед зад рамо, оглеждайки тълпата. Видя Тед, седнал и издаващ боботещ звук с помощта на ръцете си, които беше направил като фуния, и заобиколен от група някак невъзможно красиви по-големи момчета и момичета на масата на „Грифиндор“. Джеймс се опита да му се усмихне, но Тед не го забеляза.
Когато аплодисментите заглъхнаха, професор Макгонагол продължи.
– Радвам се да ви видя толкова развълнувани, колкото учителите и училищия персонал. Да се надяваме, че този дух на взаимно разбирателство и сплотеност ще ни съпътства през цялата учебна година.
Тя огледа тълпата, задържайки поглед върху няколко ученици. Джеймс чу нервно шумолене тук и там и няколко виновни кикота.
– А сега – продължи директорката и погледна към столчето, което двама по-големи ученици тъкмо внасяха в залата. Джеймс забеляза, че единият от тях беше Стивън Метзкер, префектът, когото бяха срещнали във влака. – Следвайки нашата традицията, на първото ни събиране за годината ще станем свидетели на Разпределянето по домовете на най-новите ни ученици. Първокурсници, бихте ли се доближили до подиума? Ще викам имената ви едно по едно. Когато си чуете името, заповядайте на подиума и седнете на столчето.

Джеймс изключи ума си за останалото. Той познаваше добре церемонията, тъй като беше разпитвал много пъти родителите си за нея. Предишните дни се беше вълнувал за Разпределителната церемония повече, отколкото за всичко останало. Всъщност сега осъзнаваше, че вълнението му прикриваше ужасен, вцепеняващ страх. Разпределителната шапка беше първият тест, целящ да докаже, че той беше човекът, който родителите му очакваха да бъде, човекът, който магьосическият свят вече беше приел, че е. Той не бе мислил толкова за това, докато не видя статията в „Пророчески вести“ преди няколко седмици. Представляваше напудрена жизнерадостна статия с развлекателен характер, но въпреки това беше успяла да изпълни Джеймс със студен, страховит ужас. Статията обобщаваше накратко биографията на Хари Потър, сега женен за училищната си любов Джини Уизли и напомняше, че Джеймс, първородният син на Хари и Джини Потър, щеше да тръгне на училище за първа година в „Хогуортс“. Особено впечатление му беше направило последното изречение от статията. Той можеше да си спомни всяка дума: „Ние от „Пророчески вести“, заедно с останалата част от магьосническия свят, желаем на младия господин Потър всичко най-добро и нека достигне, или дори да надмине очакванията на всички нас за сина на един толкова обичан и легендарен образ.“

Какво ли щяха да си помислят от „Пророчески вести“ или останалата част от магьосническия свят ако синът на обичания и легендарен образ седнеше на онова столче и Разпределителната шапка го обявеше за нещо различно от грифиндорец? Преди да тръгнат от перон девет и три четвърти, Джеймс бе споделил този страх с баща си.
– Няма нищо, което да прави учениците от „Грифиндор“ по-магически от онези от „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ или „Слидерин“, Джеймс. – му беше казал Хари Потър, приклякайки и слагайки ръка върху рамото на момчето. Джеймс бе стиснал устни, знаейки, че баща му ще каже нещо такова.
– Това дали щеше да те успокои когато си щял да седнеш на столчето и да си сложиш онази шапка на главата? – попита той с тих сериозен глас.
Баща му не отговори, само стисна устни в усмивка и поклати глава.
– Но тогава аз бях уплашено, невежо малко дете, Джеймс, момчето ми. Опитай се да не бъдеш като мен, става ли? Всички познаваме велики вещици и магьосници от всеки дом. Ще съм горд и за мен ще бъде чест синът ми да бъде в който и да е от тях.

Джеймс кимна, но това не беше помогнало. Знаеше какво баща му искаше в действителност и какво очакваше, въпреки думите си. Джеймс трябваше да бъде грифиндорец, както мама и татко, както чичовците и леля му, както всички герои и легенди, за които му бяха разказвали още откакто беше бебе, чак до самия Годрик Грифиндор, най-великият от основателите на „Хогуортс“.
И сега както стоеше и гледаше Разпределителната шапка в слабите ръце на директорката Макгонагол, той откри, че всичките му страхове и притеснения някак си са изчезнали. Една идея се беше зародила у него през последните няколко часа. Сега тя се избистри напълно в ума му. През цялото време беше приемал, че няма друг избор, освен да се съревновава с баща си и да се опитва да стане толкова невероятно добър във всичко, колкото беше той. Неговият ужасен страх беше, че няма да се справи със задачата и че ще се провали. Ами ако имаше и друг вариант? Ако просто не се опитваше да бъде като баща си?

Джеймс гледаше празно пред себе си докато извикваха първите ученици и те сядаха на столчето, а шапката покриваше главите им, стигайки почти до любопитните им вдигнати нагоре очи. Той приличаше на статуя – статуя а малко момче със същата черна разрошена коса, като тази на баща му и с нос и изразителни устни, като тези на майка му. Какво щеше да стане ако просто откажеше да живее под огромната сянка на неговия баща? Не, че нямаше да стане велик. Просто можеше да бъде велик по негов си начин. По съвсем различен начин. Нарочно различен. Ами ако всичко започваше от тук? Точно тук, на подиума в залата през първия учебен ден ако бъде обявен за нещо различно от грифиндорец. Това би имало значение. Освен ако…
– Джеймс Потър. – прозвуча гласът на директорката да казва името му с подчертано завъртяно „р“. Той се сепна и погледна нагоре сякаш беше забравил за нея. Изглеждаше висока стотина фута както стоеше върху подиума и държеше Разпределителната шапка над столчето, която хвърляше триъгълна сянка върху него. Тъкмо щеше да пристъпи напред и да изкачи стъпалата към подиума, когато зад него се чу шум. Шумът го стресна и притесни за момент. Той си бе помислил, без всякаква логика, че мислите му някак са го издали и че това беше шумът от дюдюкания, идващ от масата на „Грифиндор“. Но не бе звук от дюдюкане, а от учтиви и сдържани аплодисменти, идващи в отговор на извикването на името му. Джеймс се обърна към грифиндорската маса с усмивка на благодарност и щастие върху лицето му. Но не те аплодираха. Грифиндорци седяха и гледаха безучастно. Повечето глави бяха обърнати към източника на звука. Джеймс също се обърна, проследявайки погледите им. Аплодисментите идваха от масата на „Слидерин“.

Джеймс се почувства като пуснал корени. Цялата маса гледаше към него с приятни усмивки, всеки аплодираше открито. Една от ученичките, високо и много привлекателно момиче с черна коса на вълни и с големи блестящи очи, беше станала права. Тя аплодираше с лекота и увереност, усмихвайки се право към Джеймс. Най-накрая останалите маси се включиха, в началото плахо, после с продължителни объркани овации.
– Да. Да, благодаря – директорката Макгонагол прекъсна аплодисментите. – Това е достатъчно. – Всички сме хм, щастливи, че господин Потър е тук при нас тази година. Сега моля, седнете на местата си.
Джеймс започна да изкачва стълбите под стихващите аплодисменти. Докато се обръщаше и сядаше на столчето, той чу директорката да си мърмори:
– … за да можем да приключим с това и да вечеряме преди следващото равноденствие.
Джеймс се извъртя, за да я погледне, но видя само тъмната подплата на Разпределителната шапка, която се спускаше над него. Той стисна очи и усети хладната мекота на шапката да покрива главата му чак до веждите.
На мига всеки друг звук спря. Джеймс сякаш беше в ума на шапката, или пък може би беше обратното. Шапката проговори, но не на него.
– Потър, Джеймс, да, очаквах това момче. Третият Потър, който идва под периферията ми. Тези винаги са трудни…“ – мърмореше си тя на себе си, сякаш се наслаждаваше на предизвикателството. – Смелост, да, както винаги, но смелостта е често срещана сред младите. Въпреки това е от добро грифиндорско семейство, както и предшествениците му.
Сърцето на Джеймс подскочи. Тогава си спомни каквото си беше мислил преди да изкачи стъпалата и се запъна. „Няма нужда да играя тази игра – каза си той – Не е нужно да бъда грифиндорец.“ Той си помисли за аплодисментите, за лицето на красивото момиче с дългата черна коса, стояща под знамето в зелено и сребърно.
– Той мисли за „Слидерин“! – проговори замислено шапката в главата му – Да, тази възможност винаги я има, както при баща му. Той щеше да бъде велик слидеринец, но нямаше желание да стане такъв. Хмм, много несигурен в себе си е този, а това е първият такъв Потър. Липсата на увереност не е черта нито на „Грифиндор“, нито на „Слидерин“. Може би „Хафълпаф“ ще му подхожда добре…“
„Не „Хафълпаф“, помисли си Джеймс. В ума му изплуваха лицата на мама, татко, чичо Рон, Леля Хърмаяни, всичките в „Грифиндор“. След това те избледняха и той видя момичето от масата на „Слидерин“, усмихната и аплодираща. Той си повтори мислено, както по-рано „Мога да бъда велик по съвсем различен начин. Нарочно различен…“
– Не в „Хафълпаф, така ли? Може би си прав. Да, разбирам сега. Може би си объркан, но не и несигурен. Първоначалното ми предположение е правилното, както винаги.

И тогава Разпределителната шапка извика силно името на дома. Шапката беше свалена от главата му и Джеймс си помисли, че чува думата „Слидерин“ да ехти от стените и с внезапен ужас погледна към масата в зелено и сребърно, за да ги види как аплодират, но тогава осъзна, че масата под червено-златния лъв бе избухнала в овации. Масата на „Грифиндор“ викаше силно и невъздържано и Джеймс установи колко повече харесваше това пред учтивите сдържани аплодисменти, които бе получил по-рано. Той скочи от стола, изтича надолу по стълбите и беше обгърнат от овации. Ръце го потупваха по гърба и се протягаха да стиснат или да плеснат с длан неговата. Едно място се освободи до него в предната част на масата и един глас му заговори в ухото когато аплодисментите най-накрая замряха.
– Не съм се съмнявал и за секунда дори, приятел – щастливо изшушука гласът. Джеймс се обърна, за да види как Тед го дарява с уверено кимване и го потупва по гърба, преди да се върне на мястото си. Когато се обръщаше, за да изгледа останалата част от Разпределителната церемония, Джеймс изведнъж се почувства толкова щастлив, че си помисли, че е намерил златната среда. Нямаше нужда да следва точно стъпките на баща си, но можеше да започне да прави нещата по нарочно различен начин от следващия ден. Засега той тържествуваше от мисълта, че мама и татко ще бъдат много щастливи да научат, че и той като тях, беше грифиндорец.
Когато извикаха името на Зейн, той изприпка нагоре по стъпалата и се друсна на стола, като че ли си мислеше, че ще се вози на влакче в увеселителен парк. Той се ухили когато сянката на шапката падна върху главата му и почти веднага шапката извика „Рейвънклоу!“. Зейн повдигна вежди и замята глава напред и назад със щастливо неразбиране, което предизвика смях от тълпата, докато рейвънклоуци викаха и му махаха да отиде на тяхната маса.

Останалата част от първокурсниците също се изкачиха на подиума и масите на домовете значително се напълниха. Ралф Дийдъл бе един от последните, които се качиха горе и седнаха на столчето. Той сякаш леко се смали под шапката, която обмисляше изненадващо дълго. Накрая с приповдигнат глас тя обяви „Слидерин!“
Джеймс беше изумен. Той бе сигурен, че поне един, ако не и двамата, от новите му приятели ще седне до него на грифиндорската маса. Само че нито един от тях не се беше присъединил към него, а единият, онзи, за когото най-малко очакваше – бе станал слидеринец. Разбира се, той удобно бе забравил, че замалко да успее той самият да стане такъв. Обаче Ралф? Мъгълокръвен при това, ако въобще бяха имали такъв преди? Той се завъртя и видя Ралф да сяда на масата в отдалечения край на залата, а новите му съученици го потупваха по гърба. Момичето с блестящите очи и с черната коса на вълни отново се усмихваше приветливо и мило. Може би домът „Слидерин“ се бе променил, помисли си Джеймс. Татко и мама трудно биха го повярвали.

Най-накрая директорката Макгонагол остави Разпределителната шапка настрана.
– Първокурсници – каза тя – новият ви дом наистина е точно това - ваш дом, но всички ние сме ваше семейство. Нека се наслаждаваме на съревнованията когато ги срещаме, но и нека не забравяме на кое трябва да бъдем истински предани. А сега – тя побутна очилата си по-близо до носа си и се обърна към тълпата през тях. – Няколко съобщения. Както винаги Забранената гора е забранена за ученици по всяко време. Моля бъдете сигурни, че това не е прищявка на училището. Първокурсниците могат да питат всеки по-голям ученик, с изключение на господин Тед Лупин и на господин Ноа Метзкер, чиито съвети по този въпрос е добре да избягвате, какво можете да очаквате ако решите да пристъпите това правило.
Джеймс остави останалите съобщения да минават покрай ушите му, докато оглеждаше лицата от тълпата. Зейн на масата на „Рейвънклоу“ беше придърпал купа с ядки пред себе си и изглеждаше решен да приключи с нея. От другата страна на залата Ралф улови погледа на Джеймс и с жест посочи себе си и новите си съученици, изглежда питайки Джеймс дали всичко е наред. Джеймс сви рамене и кимна уклончиво.
– Остава ни още една точка от дневния ред – каза накрая директорката, придружена от няколко смели провиквания. – Някои от вас сигурно са забелязали, че на учителската маса има празно място. Бъдете спокойни, че ще имате учител по Защита срещу черните изкуства, при това той е много талантлив експерт по този предмет. Ще пристигне утре следобед, заедно с група негови колеги, ученици и сътрудници, като част от едногодишна международна магическа програма за обмен между неговото училище и нашето. Очаквам всички да се явите утре следобед в главния двор, за посрещането на представителите на "Алма Алерон" и на Отдела за магическа администрация на Съединените щати.
Звуци от вълнение и присмех избухнаха в залата и веднага преминаха в дискусии между учениците, които не очакваха подобен изненадващ обрат. Джеймс чу Тед да казва:
– Какво ще може да ни научи някакъв дърт янки за черните изкуства? По кой канал можем да ги видим ли?
Последва хор от смехове. Джеймс се обърна, търсейки Зейн. Намери го с очи и го посочи, свивайки рамене. „Твоите хора идват тук“ – изрече той с устни. Зейн сложи ръка на сърцето си и помаха с другата.
Докато учениците дискутираха, вечерята се появи по масите и Джеймс, заедно с останалите, разпалено ѝ се нахвърли.

* * * 

Наближаваше полунощ когато Джеймс си проправи път към портрета на Дебелата дама, който скриваше входа към общата стая на „Грифиндор“.
– Парола? – изпя тя. Джеймс се закова, оставяйки зелената си раница да се свлече от раменете му и да падне на пода. Никой не му беше казал парола.
– Още не знам паролата. Аз съм първокурсник. От „Грифиндор“ съм. – добави той неуверено.
– Може и да си от „Грифиндор“ – каза Дебелата дама, оглеждайки го от глава до пети с учтиво търпение – Но не знаеш ли паролата, не мога да те пусна.
– Може би можете да ми подскажете само този път? – каза Джеймс, опитвайки се да се усмихне подкупващо.
Дебелата дама се вторачи в него безизразно.
– Изглежда не разбираш значението на думата „парола“, скъпо момче.
Чу се някаква глъчка от местещото се стълбище наблизо. То се приплъзна към Джеймс и се застопори в края на площадката. Група по-големи ученици се изкачиха по него, смеейки се и шушукайки си заговорнически. Тед беше сред тях.
– Тед – облекчено го извика Джеймс – Трябва ми паролата. Ще ми помогнеш ли?
Тед видя Джеймс, докато се приближаваше с останалите.
– Генисоларис – каза той и после добави към едно от момичетата от групата – Побързай, Петра и внимавай братът на Ноа да не те види.
Тя кимна, подминавайки Джеймс докато портрета се плъзна настрани и отвори озарената от светлината на камината обща стая. Джеймс понечи да я последва, когато Тед го хвана за раменете и го завъртя обратно в коридора. 
– Скъпи Джеймс, не смяташ, че ще те оставим да се дотътриш в леглото в такъв ранен час, нали? Имаме си грифиндорски традиции, които да се спазват, в името на Мерлин.
– Какво? – изпелтечи Джеймс – Полунощ е. Знаеш това, нали?
– Или по известен в мъгълския свят като „часът на вещиците“ – каза Тед поучително. – Грешно наименование, разбира се, но „часът, в който вещиците и магьосниците правят номера на нищо неподозиращите мъгълски селяни“ е твърде дълго за запомняне от когото и да било. Ние обичаме да го наричаме просто „издигането на уакетата“.
Тед водеше Джеймс обратно към стълбището, заедно с други трима грифиндорци.
– На какво? – попита Джеймс, стараейки се да не изостава.
– Момчето не знае какво е уакета – каза Тед печално на останалите от групата – А баща му е собственик на известната Хитроумна карта. Само си помисли колко по-лесно щеше да бъде всичко ако ние можехме да сложим ръка на това изобретение. Джеймс, позволи ми да ти представя останалите Гремлини, група, към която ти в действителност можеш да се надяваш да се присъединиш, но това разбира се, зависи от това как ще се развият нещата тази нощ.
Тед спря, обърна се и посочи с ръка останалите трима, прокрадващи се заедно с тях. 
– Моят първи заместник, Ноа Метзкер, чийто единствен недостатък е случайното му роднинство с неговия брат-префект, който е петокурсник. – Ноа се наведе рязко в поклон, усмихвайки се. – Нашият съкровищник – продължи Тед – ако въобще някога успеем да спестим някоя монета, Сабрина Хилдегард.
Момиче с приятно лица с много лунички и с паче перо, забодено в рижавите ѝ коси, кимна на Джеймс. 
– Нашата изкупителна жертва, в случай, че някога имаме нужда от подобни услуги, младият Деймиън Дамаскус – Тед сграбчи рамото на набито момче с тежки очила и с лице с формата на тиква, което се смръщи и изръмжа – И накрая, моето алиби, моята идеална защита, любимката на всички учители, госпожица Петра Морганстерн – Тед посочи с обич момичето, което тъкмо се връщаше от дупката зад портрета, натиквайки нещо малко в джоба на дънките си. Джеймс забеляза, че всички, освен него, бяха свалили мантиите си и се бяха преоблекли в дънки и тъмни суичъри.
– Всичко ли е готово за излитане? – попита Тед Петра когато тя се присъедини към тях.
– Потвърдено. Всички системи са готови, капитане – отговори тя, а Деймиън се изкикоти. Всички те се обърнаха и заслизаха по стълбището, а Тед поведе Джеймс с тях.
– Трябва ли да се преоблека или нещо такова? – попита той с треперещ глас докато трополеше надолу по стълбището.
Тед му хвърли оценяващ поглед. 
– Не, не мисля, че в твоя случай е нужно. Успокой се, приятел. Ще ги разбиеш, така да се каже. Само скочи тук. Внимавай, не искаш да стъпиш на онова стъпало. – Джеймс подскочи и раницата му се залюля от рамото, отчасти се чувстваше дърпан от ентусиазма на група, но най-вече от Тед, който го беше сграбчил за лакътя. Той се приземи на пода на дълъг осветен от факли коридор и притърча, за да не изостане. В дъното на залата групата срещна още трима ученици, всичките стоящи в сянката, хвърляна от статуята на огромен гърбав магьосник с много висока островърха шапка.
– Добър вечер, другари Гремлини – прошепна Тед когато всички се скупчиха в сянката на статуята. – Запознайте се с Джеймс, синът на моя кръстник, някакъв тип на име Хари Потър – Джеймс се засмя смутено на новите лица и погледна отново третото лице в групата. – Джеймс, запознай се с нашия рейвънклоуски клон, Хорас, Дженифър и младият не-знам-как-се-казва.
Той се обърна към Дженифър.
– Как се казва? – попита той, посочвайки последното момче.
– Зейн – отвърна Дженифър, мятайки ръка около най-малкото момче, което се засмя и се остави да бъде разтърсено закачливо. – Срещнах го едва тази вечер, но у него има нещо, с което ми напомня на Гремлин. Мисля, че може да има в родословието му някой имп.
– Ще играем на „хвани уакетата“! – каза Зейн на Джеймс с театрален шепот, който се разнесе по целия коридор. – Не ми звучи много ясно, но ако ще ни направи готини, ами сметнах, че задължително трябва да се направи веднага!
Джеймс не беше сигурен дали Зейн не се шегува, но след това реши, че това няма голямо значение.
– Ще играем на „Вдигни уакетата“ – поправи го Ноа.
Джеймс реши, че е време да се включи в разговора.
– Та къде е тази уакета? И защо всички сме се сврели зад тази статуя?
– Това не е просто някаква стара статуя - каза Петра, докато Тед се промушваше възможно най-навътре в пролуката между статуята и стената, очевидно търсейки нещо. – Това е Свети Локимагус Вечно-Продуктивни. Научихме историята му едва миналата година и тя ни доведе до едно доста интересно откритие.
– Доведе теб, искаш да кажеш – каза Тед с приглушен глас.
Петра обмисли това и кимна.
– Наистина – съгласи се тя между другото.
– По времето на баща ти – каза Ноа, докато Тед се провираше зад статуята – е имало шест тайни прохода, водещи във и извън „Хогуортс“. Но това е било преди Битката. След това голяма част от замъка била построена наново и всички стари проходи били перманентно затворени. Интересното за магическите замъци обаче е, че изглежда си проправят нови тайни проходи. Намерихме само два и то благодарение на Петра и нашите приятели от „Рейвънклоу“. Свети Локимагус Вечно-Продуктивни е един от тях. Вижда се ето там, в надписа му.
Ноа посочи думите, гравирани в основата на статуята: „Igitur Qui Moveo, Qui et Movea“.
Тед изсумтя триумфално и се чу силно щракване. 
– Никога няма да познаеш къде беше този път – каза той, пъхтейки иззад статуята. Със стърженето на движещ се камък, статуята на Свети Локимагус се изправи толкова, колкото гърбицата му позволяваше, внимателно слезе от пиедестала си и тръгна по коридора с леко кривокрака походка. Той изчезна в отсрещната врата, която както Джеймс видя, беше на мъжката тоалетна.
– Какво означава надписът му? – попита Джеймс докато Гремлините започнаха бързо да се провират през вратата зад пиедестала на Свети Локимагус. Ноа се засмя и сви рамене „Когато ти се ходи, просто отиди“.
Проходът водеше до малко стълбище със заоблени каменни стъпала. Гремлините шумно трополяха нагоре по стълбите и зашъткаха един на друг когато стигнаха до една врата. Тед я открехна внимателно и погледна през процепа. Миг по-късно той отвори широко вратата и направи знак на останалите да го последват навън.

Вратата необяснимо как водеше през втори проход до малка барака близо до място, което Джеймс разпозна като куидичното игрище. Високите трибуни се извисяваха на лунната светлина, изглеждащи мрачни и внушителни в тишината.
– Проходът работи само в едната посока – обясни Сабрина на Джеймс и Зейн, докато групата притичваше през куидичното игрище към хълмовете зад него. – Ако влезеш в този проход без първо да си бил в тунела на Свети Локимагус, ще се озовеш в бараката за екипировка. Това е много удобно, в случай, че някой ни разкрие, защото означава, че няма да могат да ни последват обратно през тунела.
– Досега хващали ли са ви? – попита Джеймс задъхвайки се до нея.
– Не, но това е първият път когато се опитваме да го използваме. Открихме го в края на миналата година. – сви рамене тя, сякаш искаше да каже „ще видим какво ще стане, нали така?“.
Любопитният глас на Зейн се чу от тъмнината зад Джеймс.
– А какво ще стане ако Свети Магически задник си свърши работата преди да сме се върнали през тунела му?
Джеймс се възмути на езика на Зейн, но се възхити на логиката му. Звучеше като въпрос, който си струваше да се зададе.
– Това определено е въпрос за рейвънклоуец – отговори Ноа толкова тихо, колкото можеше, но никой не отговори.

След десет минути бягане по покрайнините на осветена от луната гора, групата се изкачи по телена ограда и се озова в поле. Тед извади пръчката си от джоба докато се доближаваше към парче земя, обрасло с храсти и бурени. Джеймс го последва и видя малка плевня, скрита насред растенията. Беше разнебитена, схлупена и покрита с лиани. 
– Алохомора – каза Тед, насочил пръчката си към големия ръждясал катинар на вратата. Поблесна жълта светлина. Тя се отрази от катинара и прие формата на светеща призрачна ръка, която се появи от ключалката. Ръката завършваше със свит юмрук с насочен във въздуха показалец. Размаха го предупредително за няколко секунди и след това изчезна.
– Значи предпазната магия още действа – обяви щастливо Тед. Той се обърна към Петра, която отиде най-отпред и извади нещо от джоба на дънките си. Джеймс видя, че беше ръждясал ключ с формата на скелет.
– Идеята беше на Дженифър – каза Хорас, вторият рейвъклоуец. – Въпреки че бих искал жестът да е друг.
– Щеше да е добро допълнение – съгласи се Зейн.
– Преценихме, че никой магьосник, който би искал да проникне тук, не би си помислил да използва нещо толкова скучно като ключ. – обясни Ноа. – Направихме и заблуждаващо заклинание, за да държим мъгълите далеч, но те и без това не идват тук. Мястото е изоставено.

Петра завъртя ключа и махна катинара. Вратите на старата плевня се отвориха настрани учудващо тихо. 
– Скърцащите врати са за начинаещи – каза Деймиън самодоволно, потупвайки едната страна на чипия си нос.
Джеймс надникна вътре. Имаше нещо голямо, скрито в сенките, чиито размери скриваха задната част на плевнята. Той едва можеше да разбере неговата форма. Приличаше най-вече на много остаряла представа на някого за летяща чиния.
– Яко! – извика Зейн щастливо, разбирайки най-накрая. – Издигането на уакетата! Прав си, Джеймс, нямаше нищо такова в „Магьосникът от Оз“.
– Магьосникът от кое? – попита Тед Джеймс с ъгълчето на устата си.
– Това е нещо мъгълско – отговори Джеймс. – Ние не бихме го разбрали.

* * *

Франк Тотингтън се събуди внезапно, сигурен, че е чул нещо отвън в градината Той веднага се ядоса и застана нащрек, изхвърли одеялата си и люшна краката си към пода, сякаш напълно очакваше подобно нещо.
– Мхмм – промърмори в просъница жена му, надигайки глава.
– Това са онези проклети деца на Гриндълови, пак са в градината ни – обяви Франк грубо, напъхвайки краката си в карираните си чехли. – Не ти ли казах, че се промъкват през нощта, тъпчат бегониите ми и ни крадат доматите? Хлапетии! – изфуча той. Навлече овехтял халат който шумолеше покрай пищялите му докато слизаше по стълбите и взимаше пушката си, закачена над задната врата. Вратата се отвори със скърцане и се удари във външната стена когато Франк излезе.
- Добре, хулигани такива! Оставете доматите и излезте на светло тук, където мога да ви виждам! – той вдигна пушката в една ръка и посочи заплашително към осеяното със звезди небе.
Над главата му се появи светлина, която го освети и заслепи с бял лъч и която сякаш бръмчеше тихо. Франк замръзна на място, все още държейки пушката сочеща нагоре. Бавно Франк вдигна глава присвивайки очи, обраслата му брадичка хвърляше продълговата сянка върху халата му. Нещо се носеше над него. Трудно беше да се определи големината му. Представляваше просто кръгла черна форма с мъждукащи светлини по ръбовете. Въртеше се бавно и изглежда се снишаваше.
Франк се слиса, възлестите му колене се огънаха в нещо като защитна поза. Той задъвка нервно зъбните си протези.
След това сред облак дим и съскане от едната страна на обекта се очерта формата на врата. По краищата ѝ имаше светлина, която заблестя по-силно когато вратата се отвори и оформи къса рампа. В рамката на вратата стоеше фигура. Франк ахна и вдигна пушката, опирайки я в рамото си. Появи се лъч червена светлина и Франк подскочи. Опита се да дръпне спусъка, но нищо не се случи. Спусъкът се беше превърнал в малко копче, вместо успокояващия метал. Той хвърли поглед на пушката и след това потресен я изпъна пред очите си, за да я огледа по-добре. Но това не беше вече неговата пушка. Беше малък мизерен чадър с фалшива дръжка, имитираща дърво. Никога не го беше виждал преди. Осъзнавайки, че си има работа с нещо идващо от друг свят, Франк захвърли чадъра и падна на колене.
Фигурата във вратата беше малка и слаба. Нейната кожа беше лилаво-зелена, огромната ѝ глава нямаше определени черти, но имаше големи очи с формата на бадем, които едва се виждаха в светлината на отворения люк. Тя заслиза по рампата към Франк и нейните стъпки изглеждаха необичайно внимателни, почти неловки. Леко се наведе напред, за да мине през вратата, но изведнъж се спъна в ръба на люка. Залитна, махайки с ръце и изглеждаше сякаш искаше да се нахвърли на Франк. Той залази назад ужасено в отчаянието си. Малката фигура се прекатури напред и непропорционално голямата ѝ глава сякаш изпълни полезрението на Франк. В мига преди Франк да изгуби съзнание, той се разсея за момент от един доста странен детайл – фигурата изглежда носеше доста обикновена на вид тъмнозелена раница на раменете си. Франк припадна с тревожно объркано изражение на лицето.

* * *

На другата сутрин Джеймс се събуди замаян. Той отвори широко очите си и огледа непознатите за него форми на предметите наоколо. Намираше се в балдахиново легло в голяма кръгла стая с нисък таван. Слънчевата светлина се прокрадваше весело и осветяваше още няколко легла, повечето от които бяха в безпорядък и празни. Бавно като сова, която се приготвяше за сън, Джеймс си припомни изминалата нощ: Разпределителната шапка, как стоеше пред портрета на Дебелата дама без да знае паролата, как срещна Тед и след това останалите Гремлини.
Той седна бързо в леглото и опипа лицето си. Потупа бузите си, челото си, провери формата на очите си и след това въздъхна облекчено. Всичко изглежда отново си бе нормално. Нещо изшумоля в леглото до него, беше непознат за Джеймс вестник. Беше отворен на статия със заглавие „Местен мъж твърди, че марскиански ракети крадат доматите му“. Джеймс погледна нагоре. Ноа Метзкер стоеше до леглото, а изражението му беше кисело.
– Пак са написали „уакета“ грешно. – каза той.